Бесплатный фрагмент - Горските духове на Аойкава

Горските духове на Аойкава

Пролог: Ехо от Другия Свят

Дъждът барабанеше по прозорците на библиотеката с монотонна, но някак успокояваща мелодия. Акира Сато, свит в стар, удобен фотьойл, вдиша дълбоко аромата на пращяща хартия и забравени истории. Около него се издигаха безкрайни редици книги — портали към безброй светове, които той можеше да посети само с поглед. В ръцете си държеше дебел том, покрит с прах, с название, изписано на неразбираем, древен символ, който обаче някак отекваше в душата му.

«Хроники на Забравените Духове», гласеше преводът, добавен на тънка, ръчно написана бележка, залепена на първата страница. Акира се усмихваше. Тези «хроники» бяха неговото убежище от сивото ежедневие на студенсткия живот, от безкрайните лекции и очакванията на света. Той винаги е бил привлечен от невидимото, от това, което се крие отвъд завесата на обикновеното. Митовете, легендите, приказките за духове, божества и места, където границата между реалното и свръхестественото е тънка като паяжина — това беше неговата истинска страст.

Един от любимите му раздели беше посветен на ками — природата, която е жива, дишаща, с собствена воля и съзнание. Особено го привличаха историите за горските духове, за йокаи, които пазеха древни гори и свещени места. Представяше си ги — малки, зелени създания, шепнещи тайни на дърветата, или могъщи същества, чийто дъх беше вятърът, а сълзите — росата.

Слънцето отдавна бе залязло, а дъждът се бе усилил. Акира затвори книгата с лека въздишка. Беше време да се прибира. Обувките му издаваха приглушен звук по мокрия асфалт, а светлината от уличните лампи хвърляше дълги, треперещи сенки. Градът беше заспал, погълнат от нощта и мокротата.

Докато завиваше в една от по-малките, по-рядко използвани улички, водещи към дома му, погледът му бе привлечен от странна светлина. Тя не приличаше на нищо познато — не беше от лампа, нито от фар. Беше мека, пулсираща, с бледозелен оттенък, и идваше от една от онези забравени, обрасли с мъх и диви растения горички, които често се срещаха в покрайнините на града. Място, където обикновено се криеха само бездомни котки и забравени боклуци.

Любопитството надделя над предпазливостта. Акира се приближи бавно, като стъпките му потъваха в мократа пръст. Колкото повече навлизаше, толкова по-силна ставаше светлината, а въздухът около него сякаш се сгъстяваше, наситен с непознат аромат — смесица от влажна земя, цъфтящи цветя и нещо неописуемо, древно.

И тогава го видя. По средата на малка полянка, между два стари, изкривени дъба, се виеше нещо като водовъртеж от светлина. Той пулсираше, сякаш дишаше, а вътре в него се виждаха размити, променящи се образи — листа, клони, трептящи светлинки, сякаш самата гора се бе сгъстила и превърнала в портал. Беше красиво и ужасяващо едновременно.

Акира застина, сърцето му биеше лудо в гърдите. Това беше нещо, което никога не беше виждал, нещо, което никога не бе чел, дори в най-смелите си фантазии. Приличаше на… на вход. Портал.

Може би беше само игра на светлината, халюцинация, предизвикана от умората и дъжда. Но нещо в него го привличаше неудържимо. Шепот, който идваше не отвън, а отвътре, от онази част от душата му, която винаги е жадувала за повече.

Без да мисли, без да осъзнава напълно какво прави, Акира направи още една крачка. После още една. Светлината го погълна, а звукът на дъжда изведнъж изчезна, заместен от нежен, но мощен звук, като хиляди камбанки, звънящи в синхрон. Усети леко придърпване, сякаш беше дърпан от невидими ръце, и тогава — нищо.

Когато отвори очи, дъждът беше спрял. Но небето над него не беше сиво и познато. Беше наситено синьо, с нюанси на зелено, а слънцето, което се процеждаше през гъстите, непознати листа, хвърляше златисти лъчи, които сякаш танцуваха по земята. Въздухът беше чист, свеж, изпълнен с аромата на влажна земя, борови иглички и нещо, което не можеше да определи — аромат на живот, чист и първичен.

Акира се изправи бавно, все още замаян. Беше в гора, но не като нито една, която някога беше виждал. Дърветата бяха гигантски, с кора, наподобяваща бронз, а листата им бяха със странни, дори невъзможни форми. По земята растяха светещи гъби и цветя, които сякаш излъчваха собствена светлина.

И тогава, от сенките на едно огромно дърво, се появи малко същество. Беше високо около метър, с кожа, наподобяваща полиран камък, и големи, изразителни очи, като две изумрудени капки. Носеше дрехи, изтъкани от листа и мъх. То го гледаше с любопитство, без страх.

Акира усети, че разбира тихия звук, който съществото издаде. Беше въпрос.

«Ти… ти ли си?»

Ехото на въпроса се разнесе в тишината на гората, като първата вибрация на нещо ново, нещо велико, което тепърва щеше да се разкрие. Акира Сато, студентът, обичащ историите, бе попаднал в една от тях. И тя едва сега започваше.

Част I: Преминаването и Откритието

Глава 1: Порфалът в Сенките

Дъждът барабанеше по прозорците на градската библиотека с монотонна, но някак успокояваща мелодия. За Акира Сато, свит в стар, удобен фотьойл, звукът беше познат и уютен. Той вдиша дълбоко аромата на пращяща хартия и забравени истории — мирис, който винаги му носеше усещане за сигурност и бягство. Около него се издигаха безкрайни редици книги — портали към безброй светове, които той можеше да посети само с поглед.

В ръцете си държеше дебел том, покрит с прах, с название, изписано на неразбираем, древен символ, който обаче някак отекваше в душата му. «Хроники на Забравените Духове», гласеше преводът, добавен на тънка, ръчно написана бележка, залепена на първата страница. Акира се усмихваше. Тези «хроники» бяха неговото убежище от сивото ежедневие на студенсткия живот, от безкрайните лекции и очакванията на света. Той винаги е бил привлечен от невидимото, от това, което се крие отвъд завесата на обикновеното. Митовете, легендите, приказките за духове, божества и места, където границата между реалното и свръхестественото е тънка като паяжина — това беше неговата истинска страст.

Един от любимите му раздели беше посветен на ками — природата, която е жива, дишаща, с собствена воля и съзнание. Особено го привличаха историите за горските духове, за йокаи, които пазеха древни гори и свещени места. Представяше си ги — малки, зелени създания, шепнещи тайни на дърветата, или могъщи същества, чийто дъх беше вятърът, а сълзите — росата.

Слънцето отдавна бе залязло, а дъждът се бе усилил, превръщайки улиците в лъскави, черни реки. Акира затвори книгата с лека въздишка. Беше време да се прибира. Обувките му издаваха приглушен звук по мокрия асфалт, а светлината от уличните лампи хвърляше дълги, треперещи сенки. Градът беше заспал, погълнат от нощта и мокротата.

Докато завиваше в една от по-малките, по-рядко използвани улички, водещи към дома му — онази, която винаги бе избягвал заради странното усещане за изоставеност — погледът му бе привлечен от нещо необичайно. Светлина.

Тя не приличаше на нищо познато. Не беше от лампа, нито от фар. Беше мека, пулсираща, с бледозелен оттенък, и сякаш идваше от една от онези забравени, обрасли с мъх и диви растения горички, които често се срещаха в покрайнините на града. Място, което повечето хора избягваха, смятайки го за опасно или просто скучно. Място, където обикновено се криеха само бездомни котки и забравени боклуци.

Любопитството, винаги по-силно от предпазливостта при Акира, го накара да забави крачка. Светлината сякаш го зовеше. Той се приближи бавно, като стъпките му потъваха в мократа пръст и листа. Колкото повече навлизаше в гъсталака, толкова по-силна ставаше светлината, а въздухът около него сякаш се сгъстяваше, наситен с непознат аромат — смесица от влажна земя, цъфтящи цветя и нещо неописуемо, древно, сякаш самата земя бе поела дъх.

И тогава го видя. По средата на малка полянка, скрита между два стари, изкривени дъба, чиито клони се преплитаха като ръце, се виеше нещо като водовъртеж от светлина. Той пулсираше с меко, но настойчиво сияние, сякаш дишаше. Вътре в него се виждаха размити, променящи се образи — зелени листа, трепкащи светлинки, силуети на нещо, което приличаше на дървета, но по-живи, по-дълбоки. Беше като прозорец към друг свят, или по-скоро, като врата.

Акира застина. Сърцето му биеше лудо в гърдите, ускорявайки ритъма си като барабанна песен. Това беше нещо, което никога не бе виждал, нещо, което никога не бе чел, дори в най-смелите си, най-фантастични мечти. Приличаше на… на вход. Портал.

Може би беше само игра на светлината, халюцинация, предизвикана от умората, от дългите часове четене, от дъжда, който сякаш измиваше границите на реалността. Но нещо в него го привличаше неудържимо. Шепот, който идваше не отвън, а отвътре, от онази част от душата му, която винаги е жадувала за повече, за магия, за приключение.

Нямаше колебание, поне не осъзнато. Без да мисли, без да осъзнава напълно какво прави, Акира направи още една крачка към пулсиращата светлина. После още една. Усещаше топлина, която не гореше, а обгръщаше. Светлината го погълна, а звукът на дъжда изведнъж изчезна, заместен от нежен, но мощен звук, като хиляди камбанки, звънящи в синхрон, или като шепот на милиони листа. Усети леко придърпване, сякаш беше дърпан от невидими ръце, но не с насилие, а с нежност. И тогава… нищо.

Когато отвори очи, дъждът беше спрял. Но небето над него не беше сиво и познато. Беше наситено синьо, с нюанси на дълбоко зелено, а слънцето, което се процеждаше през гъстите, непознати листа, хвърляше златисти лъчи, които сякаш танцуваха по земята, рисувайки движещи се картини. Въздухът беше чист, свеж, изпълнен с аромат на влажна земя, борови иглички и нещо, което не можеше да определи — аромат на живот, чист и първичен, сякаш бе вдишал самата същност на природата.

Акира се изправи бавно, все още замаян. Беше в гора, но не като нито една, която някога бе виждал. Дърветата бяха гигантски, с кора, наподобяваща бронз и изумрудени мъхове, а листата им бяха със странни, дори невъзможни форми, някои като крила, други като сложни спирали. По земята растяха светещи гъби и цветя, които сякаш излъчваха собствена, мека светлина, осветявайки пътеката.

И тогава, от сенките на едно огромно, древно дърво, чиито корени се виеха като змии по земята, се появи малко същество. Беше високо около метър, с кожа, наподобяваща гладко обработен, светлозелен камък, и големи, изразителни очи, като две изумрудени капки, изпълнени с безкрайно любопитство. Носеше дрехи, изтъкани от листа и мъх, които изглеждаха като част от самата гора. То го гледаше спокойно, без страх, с едва доловим интерес.

Акира усети, че разбира тихия звук, който съществото издаде. Беше въпрос, прозвучал не в ушите му, а директно в съзнанието му.

«Ти… ти ли си?»

Ехото на въпроса се разнесе в тишината на гората, като първата вибрация на нещо ново, нещо велико, което тепърва щеше да се разкрие. Акира Сато, студентът, обичащ историите, бе попаднал в една от тях. И тя едва сега започваше.

Глава 2: Земята на Вечните Гори

Акира примигна, опитвайки се да осмисли гледката. Зелената светлина, която го бе погълнала, изглежда, го бе пренесла в свят, който надминаваше и най-смелите му въображения. Гората около него беше шедьовър на дивата природа, но с осезаемо присъствие, което не можеше да обясни. Дърветата бяха колосални, с корени, които като гигантски пипала се бяха вкопчили в земята, а стволовете им бяха покрити с мъх, който светеше с мека, изумрудена светлина. Листата варираха от наситено зелени до златисти и дори пурпурни нюанси, като формата им беше толкова разнообразна, че сякаш всеки лист е бил изваян от отделен художник.

Съществото пред него, което сега можеше да разпознае като дребен, хуманоиден дух, продължаваше да го наблюдава с любопитство. Акира осъзна, че не само разбира въпроса му, но и думите, които идваха от него, сякаш бяха преведени директно в съзнанието му. Това беше дарба, която никога не бе подозирал, че притежава.

«Аз съм… Акира», отговори той, гласът му звучеше някак чуждо в тази нова, тиха среда. «А ти?»

Духчето се усмихна, показвайки малки, бели зъбки. Усмивката му беше искрена и някак детска. «Аз съм Кодама. Живея в това дърво.» То посочи с тънката си ръчичка към гигантския дъб, от чиято сянка бе излязло.

Кодама. Акира си спомни името от книгите. Малки духове, пазители на дърветата, които се появяваха само пред тези, които имаха чисто сърце и дълбока връзка с природата. Но той нямаше такава връзка. Той беше просто студент.

«Кодама», повтори Акира, опитвайки се да звучи спокойно. «Значи… това е… Аойкава?»

Кодама кимна енергично, като малка зелена топка. «Да! Земята на Вечните Гори! Ти си от другия свят, нали? Чували сме истории.»

«Другия свят… Да, мисля, че съм. Преминах през… нещо като портал.» Акира все още се чувстваше леко замаян.

«Портал! О, това е рядкост! Обикновено хората не идват тук.» Кодама се приближи още малко, оглеждайки Акира от глава до пети. «Ти си голям. И не носиш листа?»

«Не. Нося дрехи», каза Акира, оглеждайки собствените си дънки и суичър.

Кодама се намръщи леко. «Дрехи… Те изглеждат твърди. Не дишат.»

Акира се засмя, облекчението започна да надделява над шока. «Може би. А ти… ти си истински дух?»

«Разбира се! Всички тук сме духове. Гората е пълна с нас! Има духове на реки, духове на камъни, духове на вятъра… и най-много духове на дърветата! Като мен!» Кодама подскачаше от вълнение. «Но… напоследък не всички са щастливи.»

Въпросът за щастието на духовете и споменаването на «другия свят» накараха Акира да се замисли. «Какво имаш предвид? Не всички са щастливи?»

Кодама спря да подскача. Погледът му стана сериозен, изумрудените му очи загубиха част от блясъка си. «Изсъхването. То идва.»

«Изсъхването?» Акира повтори думата, която бе чул накратко в пролога. «Какво е това?»

«Това е тъмно. Кара дърветата да повяхват. Кара духовете да се страхуват. Кара всичко да губи цвета си и да става… празно.» Кодама потрепери. «Много от нашите братя и сестри вече ги няма. Или са станали… различни.»

Акира почувства как студена тръпка минава по гърба му. Това не беше просто приказка. Беше реалност, заплаха. «Има ли начин да се спре?»

Кодама поклати глава. «Не знаем. Старейшините говорят за време, когато човек от другия свят ще помогне. Човек, който може да чуе шепота на гората.» Той погледна отново към Акира, с надеждата, че той ще разбере. «Може би ти си той?»

Акира се почувства неловко. Той? Просто студент, който обичаше да чете книги? «Аз… аз не знам. Аз съм просто Акира. Имам дарба да разбирам духовете, но това е всичко.»

«Това е много! Много повече, отколкото повечето хора оттук имат сега», каза Кодама. «Трябва да попиташ Юми. Тя знае най-много за старите неща.»

«Юми? Коя е тя?»

«Тя е жрицата. Тя се грижи за Великите Дървета. Тя ще знае какво да правим.» Кодама се обърна и започна да крачи решително през гъсталака. «Ела! Ще те заведа при нея! Но бъди тих. Гората е голяма и понякога… опасна.»

Акира последва малкия дух. Всеки негов ход през тази непозната гора беше откритие. Виждаше насекоми с блестящи крила, които изглеждаха като живи скъпоценни камъни. Чуваше песни, които сякаш идваха от самата земя. Усещаше присъствието на безброй невидими същества, които го наблюдаваха от сенките. Това беше Аойкава — Земята на Вечните Гори. И колкото и да беше изумен, дълбоко в себе си, Акира чувстваше, че е попаднал там, където винаги е принадлежал. Но първата му задача бе да разбере повече за тази заплаха — «Изсъхването» — и да открие дали наистина може да помогне.

Глава 3: Шепотът на Кодама

Кодама се движеше с невероятна пъргавина през гъсталака, като зелена светлинка, прескачаща от корен на корен. Акира се опитваше да го последва, като се движеше внимателно, за да не се спъне или да не издаде прекалено много шум. Гората около него беше като жив организъм — листата шумоляха, сякаш шепнеха тайни, а въздухът вибрираше с невидима енергия.

«Ти наистина говориш с духовете?» попита Акира, гласът му беше тих, за да не наруши хармонията на гората.

Кодама спря за момент и се обърна. «Не говоря. Чувам. Шепотът им идва в ума ми. Като мисли, но не мои. Като спомени, които не съм живял. Ти също ли го чуваш?»

«Да», отговори Акира, изненадан от собствената си увереност. «Чувам го. Първо беше само като тих шум, но сега… сега започвам да разбирам. Звучи като… като песни. Или като предупреждения.»

«Точно така!» Кодама подскочи от радост. «Това е езикът на гората! Езикът на духовете! Много хора от нашия свят вече не го чуват. Те слушат само собствените си гласове. Затова „Изсъхването“ ги изненадва. Те не чуват предупрежденията.»

Акира се замисли. Беше изумително. Неговата страст към митологията, към древните истории, която в неговия свят се смяташе за странност, тук, в Аойкава, му бе дала ключ, който отваряше врати. «Значи… аз съм един от малкото, които могат да чуят?»

«Да! Ти си като мост!» Кодама отново се засмя. «Силен мост! Гората те е избрала!»

«Избрала ме е?» Акира не можеше да повярва. Той, Акира Сато, най-обикновен студент, избран от самата гора? «Но защо? Защо аз?»

«Не знам защо,» призна Кодама. «Но знам, че когато чухме, че идваш, духовете на Великите Дървета се развълнуваха. Те усетиха твоята… чистота. И твоята слушателска душа.»

Кодама продължи да води Акира през лабиринт от пътеки, които изглеждаха сякаш се появяваха и изчезваха пред очите им. По пътя, Кодама му разказваше за живота в Аойкава. Обясни, че хората тук са малко и живеят в малки селища, близо до най-свещените места, в хармония с природата. Те почитат духовете и се грижат за гората, но връзката им с духовете не е толкова пряка, колкото тази на Кодама или на Юми, жрицата.

«Юми е специална», каза Кодама. «Тя може да говори с Великите Духове. Те са най-старите и най-мъдрите. Тя разбира техните желания и понякога може да ги накара да помогнат.»

«А „Изсъхването“ е нещо, което Великите Духове не могат да спрат сами?» попита Акира.

Кодама помръкна. «Нещо е променило баланса. Нещо, което дори те не могат да контролират напълно. „Изсъхването“ не е просто болест. То е глад. Глад за живот, за енергия. Като сянка, която се опитва да погълне всичко.»

Акира усети как тревогата му се засилва. «Какво причинява този глад?»