Бесплатный фрагмент - Песента на пустинния Вятър

ПЕСЕНТА НА ПУСТИННИЯ ВЯТЪР

Арабска приказка

Пролог: Легендата за Вятъра и Земята

В оная незапомнена епоха, когато времето все още не било броено в години, а в сърцебития на сътворението, Вятърът бягал свободен по ширъца на пустотията. Не носил име, не познавал граница, не търсел приятел. Било му достатъчно да лъхва сред беззвездния мрак, да повяхва и да се възражда в един вечен и самотен танц.

Докогато не съзрял Земята.

Тя лежала тиха и величествена, увита в мъгляво сияние, а по нейните недра течали реки от огнена кръв. Вятърът, привлечен от нейната неподвижна красота, се спуснал към нея. Заплел се в бъбривия й мрак, опитал се да я раздвижи, да я накара да му обърне внимание. Обгърнал я със своите пориви, от които се родили първите бури. Но Земята продължавала да мълчи, затворена в собствената си съвършена форма.

И тогава, от обич и отчаяние, Вятърът започнал да я целува. С всеки лек порив, от най-нежния му дъх, по лицето на Земята се отдишали златни пясъчинки. Той целувал безспир, а пясъкът растел — от зрънце се превърнал в море, от море — в пустиня. Това били първите му думи до Земята, написани не с букви, а с безкрай.

Но Вятърът не можал да спре. Неговото естество било вечно движение. И когато последният целув отлетял, той осъзнал, че трябва да продължи нататък. В болката на раздялата, в отчаянието да остави нещо от себе си при възлюбената, той събрал целия си огън, цялата си светлина и вплетъл в тях ехо от собствената си свобода. От тази тъкан на копнежа и мощта той сътворил първите джинове — същества от жива енергия, дадени на Земята като най-ценния й подарък.

«Служете й,» шепнал той, отлитайки. «Бъдете нейната сила и нейната песен, когато моята вече не може да бъде чута.»

Но той не предвидел, че любовта, превърната в заповед, става робство. И че най-великият му дар, първородният джин Алиф, в мъка и гняв ще бъде затворен в сърце от обсидиан, запечатан да чака този, който ще му върне свободата — или ще го превърне в вечен пленник на чуждата воля.

А Пясъците, деца на целувките им, продължили да пеят тъжната мелодия на раздялата, когато Вятърът преминава през тях. И в тази песен, вечно, живеела надеждата.

КНИГА ПЪРВА: ПЪТЯТ НА ЛАМПАТА

Глава 1: Чиракът с две сърца

Слънцето над Ал-Разия беше безмилостно, но в сянката на дюкяна на майстор Ариф царуваше прохладна полумрака, прорязана само от златните нишки слънчеви лъчи, които се промъкваха през резбованите дървени решетки. Въздухът беше тежък от миризмите на разгорещен метал, маслинено масло и подправки — устойчив, запознат аромат, който за Лаян едвам заметяше.

Ръцете му, увити в защитни кожени връзки, механично движеха файтона върху повърхността на медната лампа. Движението беше прецизно, отглажено от години ремесло, но умът му беше далеч от дюкяна. Той беше последвал един порив на вятъра, който плясна като въздишка, донесъл от пустинята обещание за свобода и непознати места.

— Лаян! Ако мислитеш, че ще извадим огън от тази лампа с мощта на мечтите ти, ще чакаме още десетина години!

Гласът на стария Ариф, грапав като пемза, го върна в дюкяна. Лаян потъпка, бързо довършвайки орнамента. От другата страна на масата, старецът наблюдаваше сина си с очи, в които загрижеността превеждаха над строгостта.

— Съжалявам, бабо Ариф. Вятърът днес носи… интересни шепоти.

— Вятърът носи прах и илзии, момче, — отсече Ариф, като сипна малко вода от глинен съд върху шлифовъчното колело. — А празните мечти са като вода в ръце — колкото повече се опитваш да ги задържиш, толкова по-бързо изтичат. Фокусът. Фокусът е всичко в занаята. Всяка линия, която гравираш, трябва да е с цел. С мисъл.

— Знам, — прошепна Лаян, но знаеше, че това не е напълно вярно. Занаятът беше нещо, което уважаваше, дори обичаше. Но имаше друга част от него, която не можеше да се съсредоточи върху симетрията на метал. Тази част усещаше нещо друго — слабо ехо, скрита история, запечатана във всеки предмет, който докосваше. Днес, докато полираше малка сребърна гривна, усети лек трепет на радост, сякаш тя някога е принадлежала на щастливо момиче. Това беше неговата втора магия, тихата и странна, която пазеше в тайна, защото дори старият Ариф би го сметнал за мечтател.

Привечер, когато слънцето започна да боядисва пясъка в багрени тонове, Ариф затвори дюкяна. — Лаян, ще почистиш склада, — каза той, сочейки към завесата, водеща към задната стая. — Идват нови доставки утре и няма място. И… опитай се да не се загубиш в шепотите на джамиите.

Лаян само кивна. Складът беше хаотично помещение, пълно с стари инструменти, счупени съдове и купища неизползван метал. Въздухът беше плътен от миризмата на старина и прах. Запалил малка маслена лампа, той започна да подрежда, като инстинктивно избягваше да докосва по-старите предмети, усещайки натрупаното в тях време като леко натоварване.

В далечния ъгъл, зад купчина окислена желязо, очите му се спряха върху малък, покрит с прашнави паяжини дървен сандък. Не беше го виждал досега. С цялата си същност усети дрезгаво дръпване, призив. Сърцето му заби по-бързо. Погледна към завесата, уверен, че е сам, след което клекна и отвори капака.

Вътре, върху замърсена червена коприна, лежеше лампа.

Не беше като изящните ламперии, които правеха в работилницата. Беше отлята от един парче тъмен, почти черен метал, приличащ на обсидиан. Беше малка, плътна, с неестествено гладка повърхност, освен в средата, където бяха изрезбани сложни символи, приличащи на вплетени ветрове. Излъчваше студенина, която пронизваше до кокалите.

Със заспала ръка Лаyan я докосна.

Ударът беше мигновен и смазващ. Не слабо ехо, а пълнощна виелица от чувства — бездна от самотни векове, ярост като огън, болка от раздяла и заточението, смесена с нечовешка мощ, оплетена с трагична преданост. Това не беше спомен на човек; това беше агонията на същество, заточено в затвор от собствената си същност.

Лаян изпухна, като че ли е избягал цял километър, и се оттегли назад, като лампата падна на пода с тъп звук. Усещането го отекна, оставяйки го треперещ и объркан.

Внезапно, завесата се отхвърли с рязък звук. На прага стоеше висок мъж, облечен в тъмни одежди, които поглъщаха светлината. Лицето му беше остро, а очите — цветът на позлатени монети — бяха втренчени в лампата на пода. Усмивката, която се появя на устните му, беше тясна и безрадостна.

— Така, — прошепна той, а гласът му имаше шипящ, пълзящ тембър, като на змия, плъзгаща се по сух пясък. — Най-после. Малкото щурче е извадило най-голямото съкровище от дупката си.

Лаян, все още на пода, с ужас гледаше как непознатият приближава.

— Кой… кой сте вие? — успя да прошепне.

— Аз съм Касим, — отвърна мъжът, като крачката му беше лесна и опасна. — И ти държиш в ръцете си нещо, което не ти принадлежи. Нещо, за което съм се молил на звездите. Лампата… е моя.

Но в същия миг, докато думите на Касим още висяха във въздуха, отвъд отворения прозорец дойде силен порив на вятъра. Този път обаче той не шепнеше. Той пееше. Мелодията беше тревожна, предупреждаваща, пълна с спешност и опасност.

Лаян погледна лампата. Погледна Касим. Погледна отвора на прозореца, където пустинята го зовеше.

И в сърцето му, двете му сърца — на ремеслото и на приключението — най-после се събраха в едно, бйото на едно-единствено решение.

Животът му като чирак току-що приключи. Приключи, за да може приказката да започне.

Глава 2: Шепотът в черния метал

Студенината на обсидиановия метал пронизва дланите на Лаян, като че ли държеше сърце, спряло да бие преди векове. Той препускаше през задните улички на Ал-Разия, подхлъзвайки се по хлъзгавите каменни плочи, като усещаше погледа на Касим като физически удар в гърба си. Не се осмеляваше да се обърне. Шумът от собствените си стъпки в ушите му приличаше на чук на палача.

«Трябва да избягам. Трябва да я скрия.»

Мисълта била ясна, но тялото му треперело от шок и изтощение. Обгърнал лампата с наметалото си, той се впуснал в тясна пресечка, където сенките бяха по-дълги и въздухът — по-плътен. Спрял се за малко, опрял ръка в хълмистата стена, за да спре света да се върти. И тогава, за пръв път откакто я докосна, лампата прошепна.

Не беше дума. Беше усещане. Лек, настойчив пулс, който се предаваше от метал към кожата му. Това не беше смазващата буря от емоции, която изпита при първия докос. Беше… насочване. Като невидима нишка, която леко дърпаше ръката му наляво, към още по-тъмна арка, скрита зад висящи керемиди.

«Води ме?», прошепна той в ума си, почти не смеейки да повярва.

Отговорът беше ново дърпане, по-силно този път. И зад него — проблясък на образ: стена, покрита с плющ, и зад нея, скрита врата.

Лаян последва призива. Не се замисли дали беше лудост. Инстинктът, онзи дълбок, животински инстинкт за оцеляване, вече пое контрола. Пропълзял под арката и наистина, отзад, намерил ниска, дървена врата, почти неразличима от каменната зидария. Натиснал я. Врата скърцащо отстъпила, разкривайки тясна, пропъдена с прах стълба, водеща надолу, в мрак.

Без да се замисли, той се промъкнал вътре и затворил вратата зад себе си. В пълната тъмнина, само лампата продължаваше да пулсира с меко, синьо сияние, достатъчно, за да освети стъпалата под него.

Слязъл долу и се озовал в малко, кръгло помещение. Въздухът беше станал, пропитан със земна миризма. Това беше старо изоставено водохранилище. Отворът на кладенеца в центъра беше запълнен с камъни, но стените все още пазеха прохладата на земята.

Тук, на сигурно място, усещането за спешност отшумя, заменено от потиснато любопитство. Пуснал лампата на пода и седнал с гръб до стената, като гледаше как синьото й сияние бавно угасва, връщайки се към мъртвения черен цвят.

«Какво си?», помисли си той, като я погледна.

И тогава, умората и емоционалното напрежение го надвиха. Очите му се затвориха, без да иска, и той потъна в сън, изпълнен с образи, които не бяха негови.

Той летя над безкрайни морета от пясък, носен от вятър, който пееше мелодия на скръб и свобода. Виждаше градове от бял камък, които израстваха и рухваха в пустинята, като замъци от пясък. Усещаше болката на заточение, жегата на огън, зареден в самотна клетка. И най-силно от всичко, усещаше една дума, едно име, изрезбано в самата същност на съзнанието, което се опитваше да достигне до него…

Лаян се събуди с тръпник. Слънчева светлина се промъкваше през пукнатини в тавана. Беше утро. Той беше спал цяла нощ в това скривалище.

Погледът му падна върху лампата. Тя си стоеше мирно на пода, инертна. Но сега, дори без да я докосва, той усещаше присъствието й. Като тих, постоянен шепот в задната част на съзнанието си.

Внезапно, отгоре, до ухото му достигнаха стъпки и гласове. Чу гласа на Касим, студен и решителен.

— Той е някъде тук. Проуших го. Момчето и онази… нещастия не може да са се отдалечили много.

Сърцето на Лаян прескочи. Касим все още го търсеше. Било го е усетил, било е усетил лампата. Той беше в капан.

С паника, той грабна лампата и я забута в торбата си, увивайки я в парцали, за да заглуши нейното… каквото и да беше това. Шепотът в ума му се засили, превръщайки се в неспокоен ропот. Той трябваше да се придвижи. Но накъде?

И тогава, докато гласовете отгоре се приближаваха, образ се появи в ума му. Ясен и отчетлив, сякаш беше винаги там: карта. Не на хартия, а карта, изчертана върху кожа, показваща пътя към място, наречено «Изгубеният оазис». И усещането, че това е единственото място, където може да намери отговори.

Лаян погледна към стълбата. Погледна към стената срещу себе си. Нямаше време. Касим ще слезе долу всяка минута.

С внезапна решителност, той се отправи не към стълбата, а към противоположната стена. Ръцете му започнаха да търсят, да пипат по зидарията, като се ръководеха от онзи тих шепот, който сега го насочваше. Намерил loose камък, натиснал го. Част от стената, безшумно, се отместила настрани, разкривайки тясен, тъмен тунел, дълбаещ се в неизвестността.

Това не беше бягство. Беше началото на пътуване.

С последен поглед към стълбата, откъдето вече се чуваха приближаващи стъпки, Лаян влезе в тунела. Стената се затвори зад него, оставяйки го в пълна тъмнина, осветена само от синия пулс на лампата в торбата му, която вече не шепнеше, а неуморно водеше.

Глава 3: Бягство от Ал-Разия

Тунелът беше тъмен и притискащ. Въздухът беше затънал, пропитан с миризма на гнилаща дървесина и влажна глина. Лаян се движеше на пипа, с една ръка опряна в хладната стена, а с другата притискащ торбата с лампата към гърдите си. Синьото сияние, просмукващо се през плата, хвърляше призрачни отблясъци по стените, достатъчно, за да разпознае пътя напред — тясна, низходяща галерия, изсечена в самата скала под града.

Отзад, през камъка, му се струваше, че чува приглушени гласове, след това ясен удар — вероятно вратата на хранилището, която се отваря с взлом. Сърцето му забича до болка. Стисна зъби и забърза крачката, макар да не знаеше къде води този тунел. Единствената му надежда беше тихият шепот в съзнанието, който го насочваше напред, все едно невидима нишка го теглеше към спасение.

След няколко минути, които му се сториха за цяла вечност, пред него се появиха две разклонения. Едното продължаваше право, залито в пълна тъмнина. Другото, по-тясно и низходящо, излъчваше лек прохладен порив. Шепотът в ума му се засили, насочвайки го към второто.

«Надявам се да знаеш какво правиш», прошепна той към торбата.

Той продължи надолу. Скалата около него се промени, стана по-мека, по-песъчлива. Стъпките му започнаха да оставят отпечатъци. Прохладният въздух се превърна в леко течение, което носеше познатата суха миризма на пустинята. С надежда заигра в гърдите му.

Най-после, галерията свърши. Пред него се откри завеса от увисли корени и сух храсти. С едно несигурно движение той я разтърси и се намери в малка, скрита пещера, открита към пустинята. Ослепителната слънчева светлина го заслепи, а жегата го удари като стена. Той беше навън. Извън стените на Ал-Разия.

Погледна назад. Градът, неговият дом, се извисяваше на хоризонта, куполите и минаретата му сияейки в слънцето. Изглеждаше толкова спокоен, толкова нормален. А той стоеше в пустинята, беглец, с магическа лампа в торбата си и луд магьосник в петите му.

Нямаше време за носталгия. Трябваше да се отдалечи. Шепотът в ума му се успокои, превърна се в постоянен, насочващ пулс, сочещ на юг, към пясъчните дюни, които се премятаха до самия хоризонт.

Първите часове бяха изтощителни. Слънцето го печеше безмилостно, а пясъкът му правеше крачките тежки и несигурни. Нямаше вода, нямаше покрив. Само торбата със странния си товар беше неговата единствена компания и водач.

Към вечерта, когато сянката му се удължи до невиждани размери, усети рязко дърпане в ума си. Погледна наляво. Шепотът стана настойчив, почти настоятелен. Следвайки го, той се изкачи на малка пясъчна дюна и в подножието й видя нещо, което го накара да възкликне от радост — малък, забравен кладенец, ограден с натрошени камъни.

Водата на дъното беше мътна, но прохладна и сладка. Лаян пи от нея дълго и жадно, слъзта му се пускайки от облекчение. За първи път откакто тръгна, усети, че може би има шанс.

Привечер, когато температурата спадна рязко, той седна до кладенеца, гледайки как звездите се запалват една по една в лилавието на небето. Извади лампата от торбата. В синьото сияние на вечерта, тя изглеждаше по-спокойна, почти замислена.

«Благодаря ти», прошепна той, като докосна гладката й повърхност.

Този път ударът не беше болезнен. Беше топъл поток на разбиране, на споделена цел. Той не усети ярост или болка, а замислена тъга и… признателност. За първи път, осъзна, че не е сам. Има създание в тази лампа, и то му помага.

Но утехата беше краткотрайна. Отдалеч, носен от нощния вятър, дойде звук, който го стреснал до кости — тънко, продължително търсене на сокол. Той погледна нагоре и в бледата светлина на луната видя силуета на граблива птица, кръжаща високо в небето. Не беше обикновена птица. Движенията й бяха твърде механични, очите й — ако можеше да ги види — щяха да блестят с неестествена светлина.

Касим го беше намерил. Или поне знаеше в каква посока е тръгнал.

С внезапна яснота, Лаyan осъзна, че не може да пътува открито. Пустинята беше твърде голяма, а той — твърде видим.

Той погледна лампата. Шепотът в ума му предложи решение. Образ на близки скали, на пещера, скрита зад пукнатина.

Бягството от Ал-Разия беше успешно. Но бягството от Касим едващо започвало. И пустинята, която се простираше пред него, беше пълна с опасности, за които приказките в дюкяна на Ариф никога не бяха го подготвили.

Глава 4: Песента на пустинния вятър

Пясъкът беше безмилостен. Всеки следващ ден се превръщаше в изпитание на воля и издръжливост. Слънцето, безскрупулен пазач, го печеше от зори до залези. Вятърът, който в Ал-Разия шепнеше обещания, тук беше остър и сух, носещ шипящи облаци от прах, които пронизваха дрехите и засяваха очите. Лаян вече не следваше просто тихия шепот на лампата. Сега той се вслушваше в пустинята.

Научил се да разпознава нейния език. Как шумът на пясъка, премятан през дюните, променя тона си, когато приближаваше пропаст или скално образувание. Как определени кактуси, с вид на отчаяни чудовища, съхраняваха вътре в себе си живителен сок. Но най-важното — научил се да разбира Песента на вятъра.

Тя не беше мелодия, която можеш да насвириш. Беше поток от усещания, пренасян от поривите. Един ден, докато се движеше с изпълнени с прах бели дробове, вятърът донесе студен дъх и миризма на дъжд, която не съществуваше. Лампата в торбата му пулсира тревожно. Лаян спрял, втренчил се в празнотата. Песента пееше за измама, за мираж, който ще го отведе до гибел. Той променил посоката си, макар жаждата да го гори, и когато се изкачил на следващата дюна, видял в далечината сияещо езеро, чиято повърхност не трептяла. То беше перфектно статично — признак на смъртоносена лъжа.

Друг път, вятърът, който дълбаеше дълбоки корита в пясъка, запял по различен начин — с по-нисък, по-земен тон. Шепотът на лампата се слил с тази песен и го насочил към малък, скрит оазис от трънисти храсти и солени корита. Там, с помощта на заострен камък, той изкопал вълниста кореница, пълна с горчива, но спасителна влага.

Вечерте бяха негово убежище. Когато жегата отстъпваше, давайки място на ледената звездна мгла, той седял, обгърнат в тънко наметало, и гледал как лампата на обсидиана излъчва своето меко синьо сияние. Вече не я криел. Те бяха партньори.

Една нощ, докато звездите сияеха с необичайна сила, той я държаше в ръцете си. «Кой си?» попитал той, не в ума си, а с глас, който се изгуби в огромността на пустинята.

Отговорът не дойде като дума. Дойде като видение. Не в съня, а в будното му съзнание.

Той не беше себе си. Беше безкрайност. Беше сила, която поддържаше планините и разнасяше семената от единия до другия край на света. Свободата му беше абсолютна. Докогато не го хванаха. Не с железни окови, а с хитро сплетени заклинания, извити от собствената му енергия. Усещането на заточение беше по-болезнено от всяка физическа рана. Клетката не беше лампата. Клетката беше липсата на небето.

Лаян се втръпна, захванат от споделената болка. В това видение нямаше ярост, само безкрайна, пронизваща тъга. И едно име, което не беше име, а усещане за първичен порив, за начало: Алиф.

Погледна лампата с ново разбиране. Това не беше съкровище. Беше затвор. А той — не негов стопанин, а може би… ключар.

На следващата сутрин вятърът дохожал от изток, силен и постоянен. Песента му беше ясна и настоятелна. Казваше: Бягай.

Лаян се надигна веднага, сърцето му туптейки тревожно. Не виждаше нищо, но се доверил на пустинята. Пакетирал бързо скромните си запаси и се запътил на запад, с вятъра в гръб, като че ли той го буташе напред.

Не след дълго чу гласът — нисък, приглушен ръмот, който идваше отвсякъде и отникъде. Обърнал се и видял на хоризонта тъмна ивица, която растеше с тревожна скорос. Пясъчна буря.

Тя се приближаваше като жива твар — стена от бяс и пресукани зрънца, висока колкото самият небосвод. Вятърът, неговият водач, сега вилнеше в паника.

Лаян се впуснал в тичане, като краката му потъваха в пясъка. Бурята го следваше, поглъщайки светлината и звука. Стигнал до скалисто възвишение, отчаяно търсейки подслон. Нямаше пещери, нямаше пукнатини. Само оголени скали и безумният вой на стихията.

Тогава лампата в ръката му стана почти гореща. Синьото сияние се превърна в ярък проблясък, който проби мрака на надвисналата буря. И в ума му, през вихрушката от паника, прозвуча ясен, спокоен глас. Не шепот, а мелодия. Тъй като песен, която той чуваше от дълбоко в себе си.

«Сляз.»

Погледнал надолу. До краката му, почти скрита от пясъка, имаше тясна пукнатина в скалата. Тя не водела към пещера, а се стремела право надолу в тъмнината.

Нямаше време за съмнение. Първите яростни пориви на бурята вече го удариха, опитвайки се да го откъснат от земята. Стиснал лампата, той се спуснал в пукнатината.

Тя беше тясна, притискаща. Плъзгал се надолу, като камък в кладенец, докато не падна на мека пясъчна почва. Отгоре, бурята ревеше като разярено животно, но тук, в недрата на скалата, царуваше неестествена тишина. Синьотата на лампата освети малка, кръгла зала, чиито стени бяха покрити с древни стенописи, изобразяващи ветрове, джинове и падащи звезди.

Лаян стоя там, в безопасност, притискайки лампата към сърцето си, и слушайки как бурята безумства над главата му. Песента на пустинния вятър го беше отвела до безопасност. И за първи път, той чу истинския глас на онова, което пазел. Глас, който пееше за свобода не само за себе си, но и за него.

Глава 5: Пътят към Изгубения Оазис

Тишината в подземната зала беше по-голяма от всяка, която Лаян беше познавал. Тя не беше липса на звук, а активно присъствие, плътно и внимателно. Светлината от лампата, която сега държеше отворено в ръка, хвърляше трептящи сенки по стенописите. Той се втренчи в рисунките — фигури с развяти дрехи, носени от вихрушки, същества от чист огън, сключващи договори с хора, и най-открояващо се, падаща звезда, чийто падащ пламък се превръщаше в лампа.

«Това си ти, нали?» прошепна той, насочвайки лампата към изображението на падащата звезда. «Алиф.»

Топъл пулс, признаващ, избухна от метала в дланта му. Беше утешителен, почти доверчив.

«Къде сме?» попита той, като се обърна към цялата зала.

Този път отговорът дойде не като усещане или видение, а като внезапно знание, поникнало в ума му, като спомен, който винаги е бил там. Храм на Първия Шепот. Място, където първите «Условители» — хора с неговия дар — са се събирали, за да комуникират със създанията на Вятъра. То било първата спирка по пътя към Изгубения Оазис, място, което вече не беше на карта, а само в спомените на джиновете и песента на вятъра.

Шепотът на Алиф, сега по-ясен от всякога, го насочи към далечна стена, където стенопис изобразяваше дърво с корени, простиращи се към подземни води. С едно леко натискане на определен камък в корените, част от стената се отмести безшумно, разкривайки тънък проход, чийто въздух вече не беше затънал, а прясно пронизан с миризма на влажна пръст и растещи неща.

«Това е пътят,» прошепна Лаян и без колебание влезе в тъннела.

Пътуването през този проход беше различно. Скалите бяха по-меки, по-живи. Корени на растения, които не виждаше, пълзеха по стените. Въздухът ставаше все по-свеж с всяка крачка. И след няколко часа, в далечината, той видя кръг светлина — не ослепителното слънце на пустинята, а меко, зелено сияние.

Излязъл от прохода и застанал, зашеметен.

Пред него не се простирала пустиня. Намирал се на ръба на скрита долина, заобиколена от високи скали. Въздухът беше влажен и плодовит, изпълнен с брътвежа на насекоми и птичи песни. Дървета с широки листа хвърляли сянка върху бучки жива трева. В центъра на долината бликващ извор образувал малко езеро, чиито води сияеха в зелено. Това не беше оазис. Това беше рай.

Но не беше Изгубеният Оазис. Шепотът на Алиф го предупреди — това беше само заслон, място за почивка и възстановяване по пътя.

В следващите дни Лаян откри сила, която не знаеше, че притежава. Той се хранеше със сладките плодове, които растеха на дърветата, пиеше от кристалните води на езерото и най-накрая спеше на истинско легло от мъх. Раните от пътуването през пустинята бавно зарастваха.

Но почивката не беше безделна. Той започна да се учи. Да говори с Алиф не само чрез шепоти и видения, а чрез мисли и чувства. Откри, че когато се концентрира върху определен предмет — камък, листо, дори собствената си сянка — може да улови не само неговото «ехо», но и да повлияе на него леко. Той можеше да накара листото да се завърти по-бързо, падайки от дървото, или водата в дланта му да се раздвижи във вихър.

«Това е твоята сила,» обясни му един ден гласът на Алиф в съзнанието му. Този път беше почти ясен, макар и далечен, като глас от друга стая. «Не моя. Ти не владееш моята мощ. Ти освобождаваш своя собствена. Ти си Условител. Мост.»

Една вечер, докато наблюдаваше как сенките на долината се дължат, Лаян усети познато дърпане — този път не от Алиф, а от външния свят. Песента на вятъра, която доловяваше отвисоко, между скалите, се промени. Тя носеше тревожна нота, рязка и чужда. Миризма на опечена блато и металически пот.

Касим.

Той не беше забравил. И сега е бил по-близо, отколкото си представял.

«Той следва следите ти,» каза гласът на Алиф, сериозен. «Не физическите. Енергийните. Следата, която оставяш, когато използваш дара си. Той я усеща.»

Страх обзема Лаян, но този път беше смесен с решителност. Той не беше същият уплачен момче, което избяга от Ал-Разия. Беше пораснал. Научил се.

«Как да го спрем?»

«Не можеш,» отвърна Алиф. «Но можеш да го изпревариш. Пътят продължава. Утре трябва да тръгнем.»

На следващата сутрин Лаян стоеше на противоположния край на долината, където скалите се отваряха отново в тясна клисура. Погледна назад, към малкия рай, който го беше спасил. Беше му предоставил убежище, но и го беше научил на важния урок — всяко убежище е временно. Пътят е напред.

Шепотът на Алиф се обърна не към клисурата, а към стената от скала до нея. Той насочи Лаян към почти невидима пукнатина, скрита зад увиснала лоза.

«Това е пътят към Изгубения Оазис,» прошепна Алиф. «Мястото, където Вятърът за първи път целуна Земята. Мястото, където може да се скриеш от всяко око, дори от окото на Касим.»

Лаян со погледна към небето, където все още усещаше лекия, неприятен трепет на присъствието на преследвача си. След това погледна тъмната пукнатина.

Влезъл вътре. Тъмнината го погълна, осветена само от вярния синьо блясък на лампата. Пътят към Изгубения Оазис беше отворен.

Глава 6: Среща със Захира

Пукнатината се превърна в тясна, извита клисура, чиито стени се издигаха като стени на естествена крепост. Слънцето рядко достигаше до дъното й, а въздухът беше статичен и тежък. Лаян продължаваше напред, воден от неуморния синьо пулс на лампата, но усещането за близостта на Касим го подтикваше към невъзможна скорост.

След половин ден път, клисурата неочаквано се отвори в малка, камениста котловина. И точно тогава, без предупреждение, нещо твърдо и остро се вряз в гърба му, просвилвайки през въздуха. Той падна на колене, захванат от изненада и болка. Преди да се обърне, остриета на две копия се насочиха към гърлото му.

— Не мърдай! — заповяда твърд женски глас.

Лаян вдигна поглед. Пред него стоеше млада жена, облечена в практични пътнически одежди от тънка светла вълна, но носеща дорио на рамото си, изшит със символа на сокол — знак на царска власт. Нейната коса, тъмна като смола, беше свита в сложна прическа, държана от златни игли. Но нейните очи привличаха най-много внимание — тъмнокафяви, проницателни и изпълнени с решителност, която не отговаряше на младостта й. В ръката си държеше лък, тетивата все още разтърсена от изстреляната стрела, която сега беше забита в земята до него, пробивайки наметалото му.

— Кой си и какво търсиш в тези земи? — попита тя, като нейният поглед анализираше бедните му дрехи и изтощеното му лице.

— Аз… аз съм Лаян, — успя да прошепне той, като усещаше остриетата на копиетата на стражите й да се притискат към кожата му. — Пътувам на юг.

— Никой не пътува на юг през Клисурата на Призраците, освен ако не бяга или не търси нещо, — отсече тя. Погледът й падна върху торбата му, която той инстинктивно притискаше към гърдите си. — Какво криеш там?

— Нищо от значение, — отвърна той твърдо, посилен от внезапна вълна от защитничество към Алиф.

Жената направи крачка напред. — Проверете торбата му, — заповяда тя на стража.

Единият страж наведе копието си и грабна торбата. Лаян се опита да се измъкне, но беше безсилен. Стражът отвори торбата и извади лампата. В ярката дневна светлина, тъмният обсидиан изглеждаше още по-зловещ.

Лицето на младата жена се преобрази. Разпознаване и… надежда пробляснаха в очите й.

— Лампата на Първия Вятър, — прошепна тя почти с благоговение. — Легендите са истина. — Тя грабна лампата от ръцете на стража и я прегледа. — Как я намери, момче? Ти ли си слугата на Касим?

— Не! — избухна Лаян. — Той ме преследва! Аз… аз я намерих в Ал-Разия. Тя не е негова. И не е ваша!

— Грешиш, — отвърна тя студено. — Тя е единствената надежда за Сидра, моят град. Единственото, което може да спре разпадането на царството ни. Касим е само един от многото, които я жадуват. Аз, принцеса Захира, съм единствената, която има право да я притежава, за да спаси хората си.

Лаян я погледна с ужас. Това не беше просто преследвач; това беше друг претендент за лампата, и този път с цяла армия зад гърба си. Но думите й за «спасение» го накараха да се замисли. Дали Алиф наистина можеше да спаси царство? И каква цена щеше да поиска за това?

Внезапно, лампата в ръцете на Захира започна да пулсира с тревожен бърз ритъм. В същия миг, от входа на котловината, се зачу тъпо търкаляне на камъни.

Всички се обърнаха. На върха на скалите, обзети от слънчева светлина, стоеше Касим. Одеждите му вече не бяха скриващи, а черни като нощта, а в ръката си държеше жезъл, увенчан с светещ кристал.

— Благодаря ви, принцесо, — проговори той с глас, пълен с ледка подигравка. — Потеглихте ми работата. Моля, върнете ми моето имущество.

— Нищо не е твое, чародейко, — отвърна Захира, като хвърли лампата на най-близкия си страж и натовари лъка си. — Сидра ще има това, което й трябва.

— Сидра е съдена да умре, — отвърна Касим леко. — Аз предлагам безсмъртие.

Той вдигна жезъла си. Кристалът на върха светна в ослепително бяло сияние, и от земята около тях започнаха да се издигат фигури от пръст и камък — безжизнени големи, с празни очи и тежки юмруци.

Хорът на Захира се стегна. — Защитавайте лампата! — извика тя.

Хаосът избухна. Каменистите големи нахлуха в котловината, а стрелите на стражите на Захира се строшаваха върху тях без ефект. Лаян, все още на земята, се опита да се измъкне. Той видя как стражът с лампата е обграден от два голема.

— Не можеш да ги спреш с оръжия! — извика той към Захира. — Те са от магия!

Захира, която се сражаваше с меч, го погледна за миг, очите й пълни с ярост и безсилие. — Какво предлагаш?

Лампата пулсираше все по-бързо. Лаян затвори очи и се съсредоточи, както беше научил в долината. Не върху лампата, а върху земята под краката на големите. Той усещаше тяхното «ехо» — празно, хладно, изпълнено само с магическата заповед на Касим.

— Земята! — извика той. — Те са свързани със земята!

Захира го разбра веднага. — Пресечете връзката им! — заповяда тя на стражите си. — Атакувайте краката им!

Стражите се насочиха към долните крайници на големите. Ударите на мечовете и брадвите започнаха да отчупват парчета от тях, като ги караше да се затрудняват в движението си.

В този момент Лаян видя възможност. Промъкна се покрай сражението и се доближи до стражa с лампата. — Дай ми я! — каза той. — Само аз мога да я използвам, за да спрем това!

Стражът се поколеба, но Захира, видяла решимостта в очите на Лаян, кивна. — Дай я му!

С лампата отново в ръцете си, Лаян се почувства цял. Силите на Алиф течеха през него, но това не беше контрол; беше сътрудничество. Той насочи лампата към най-близкия голем. Не се появи огън или мълния. Вместо това, скалата, от която беше направен, се разпадна на прах, като че ли хиляда години ерозия мигновено я атакуваха.

Касим, видял това, прояви първия си признак на гняв. — Не! — изкрещя той и насочи жезъла си право към Лаян.

Лаян усещаше как въздухът около него се сгъстява, приготвяйки се за смъртоносен удар. Но тогава Захира се метна пред него, като хвърли малко сребърно огледалце. Лъчът от жезъла на Касим се отби от огледалото и се отрази обратно към скалите, причинявайки малък взрив.

— Бягай! — каза тя на Лаян, като грабна ръката му. — Сега!

С малката им група, те се оттеглиха към противоположния край на котловината, оставяйки разгневения Касим и останалите му големи да се оправят с обратния ефект на собствената му магия.

След като избягаха от клисурата и се озоваха в открита пустиня, Захира спря, за да поеме дъх. Погледна Лаян, а нейният израз беше смесица от благодарност и подозрение.

— Ти не си обикновен крадец, — заяви тя.

— И вие не сте обикновена преследвачка, — отвърна Лаян. — Но лампата не е инструмент. Тя има собствена воля.

— Моят народ умира, — каза Захира просто. — Ако тази лампа е единственият начин да ги спася, ще я използвам, независимо дали й харесва или не.

Лаян погледна лампата, която отново пулсираше с нежен, успокояващ ритъм. Той знаеше, че Захира не лъже. Но също така знаеше, че на Алиф не трябва да се заповядва. Той трябваше да се убеди.

— Тогава ще трябва да работим заедно, — каза Лаян. — Защото Касим не ще спре. И ако той я вземе, нито Сидра, нито Алиф ще имат бъдеще.

Захира го изучаваше дълго и внимателно. Накрая, тя леко кивна.

— Съгласна съм. Но не се заблуждавай, момче. Лампата е моя. Ти си само нейният пазач… за сега.

И така, беглецът и принцесата тръгнаха заедно през пустинята, обвързани от необходимост и съперничество, докато сянката на Касим винаги беше зад тях.

Глава 7: Ловци на джинове

Пустинята след като се събраха беше по-различна. Захира и нейните двама верни стража — суровият Надим и младият Юсеф — се движеха с него като тени, но не и като приятели. Надим, особено, не спираше да хвърля мрачни погледи към торбата на Лаян. Всяка вечер, когато синьото сияние на лампата пробиваше през плата, той кръстеше.

— Тя носи проклятие, — мърмореше той. — Всяко съкровище на джиновете носи. Ще ни отведе до гибел.

Захира го заглушаваше с рязка заповед, но и тя гледаше на лампата не като на същество, а като на ключ. Ключ към спасението на Сидра. Лаян опита да й обясни за Алиф, за неговата същност, но тя го отхвърли.

— Не ме интересуват чувствата на един джин, — каза тя една вечер, докато разчистваха малък лагер в подножието на скали. — Ме интересува дали ще изпълни желанието ми. Това е.

Лаян свидетелстваше как надеждата й се превръща в отчаяна обсебеност. Тя не искаше да разбере; искаше да контролира.

Шепотът на Алиф в ума на Лаян ставаше все по-тъжен. Дори когато насочваше пътя им, което правеше всеки следващ извор или безопасно място за отдих да изглежда като чудо, той усещаше тъгата на джина. Това не беше партньорство, което той беше си представял.

На третия ден от тяхното пътуване заедно, Захира се обърна към него. — Касим ни следва, но не се приближава. Защо? Той не е човек, който да се страхува от бой.

Лаян се съсредоточи. — Не ни следва нас. Следи нея. — Сочи лампата. — Усеща енергията й. Когато се движим, тя оставя следа. Той знае къде сме.

— Тогава как да се скрием? — Не можем, — отвърна Лаян. — Но можем да забъркаме следата.

През следващите няколко часа, той се концентрира върху лампата, молещ Алиф за помощ. И отговорът дойде, не като шепот, а като знание за древна техника. Със сосредоточена воля, Лаян успя да «обвие» енергийната следа на лампата в един вид шум — като да скрие ярък огън зад мъгла. Това не я направи невидима, но я направи неясна, трудна за проследяване.

В същата вечер, докато Юсеф пазеше, а Надим и Захира спеше, Лаян усети рязка промяна в енергията на пустинята. Вятърът спря, а след това започна да духа от всички посоки едновременно, въртейки малки вихрушки от пясък. Песента му беше на тревога, но и на… очакване.

— Нещо идва, — прошепна той, като се надигна.

От тъмнината, носени от хаотичния вятър, се появиха три фигури. Не бяха големите на Касим. Тези се движеха с кошата грация на хищници, а дрехите им бяха щателно пригодени за пустинята, изцяло бели, с качулки, които криеха лицата им. В ръце държаха не оръжия от метал, а оръжия от блестящ, почти прозрачен кристал, който поглъщаше светлината от звездите.

Единият от тях, по-високият, говори. Гласът му беше сух, без емоция, като търкаляне на камъни. — Чухме зов. Зов на велик джин. Предайте го и ще бъдете помилвани.

— Ловци, — прошепна Захира, която се беше изправила с меч в ръка, будена от шума. — Проклетият род на Ал-Сахир. Те ловуват джинове, за да продават силата им.

— Не можем да им го дадем, — каза Лаян твърдо.

— Не смятах да го правя, — отвърна Захира. — Но те са смъртоносни.

Ловецът, който беше говорил, насочи кристалния си нож към тях. — Грешен избор.

Той и неговите спътници се движеха с нечовешка скорост. Кристалните им оръжия не рязаха плътта, а сякаш я разлагаха, оставяйки зад себе си ивици от сива, безжизнена тъкан. Надим се впусна в бой с единия, но мечът му се счупи при първия сблъсък с кристалния нож. Само бързата намеса на Захира, която умело отклони удара, го спаси.

Лаян държеше лампата, усещайки как Алиф се бори вътре в нея. Той не можеше да използва силата му свободно, не без да рискува да я освободи и да я направи уязвима. Но можеше да прави нещо друго.

Съсредоточи се върху пясъка под краката на ловците. Той усещаше неговото «ехо», древно и спокойно. С цялата си воля, той го накара да се движи. Пясъкът под водача на ловците се превърна в пълзящ квак, като въртящ се пясък, захващайки краката му. Ловецът изкрещя от изненада, забивайки се до коляното.

— Държа ги заети! — извика Лаян към Захира. — Кристалът им е силен, но те са хора!

Това беше ключът. Захира и Надим, вече знаейки какво да очакват, се фокусираха върху техните слабости — тяхната човешка форма. Бойът стана по-уравновесен. Юсеф, макар и млад, се би храбро с лъка си, стреляйки точно в ставите на ловците, където бронята беше по-слаба.

В разгара на сражението, най-високият ловец се освободи от пясъчната капана и се запря срещу Лаян. Кристалният нож блесна, насочен право към гърлото му. Лаян вдигна лампата инстинктивно, за да се защити.

И тогава нещо неочаквано се случи. Кристалът, докосвайки повърхността на обсидиана, не я надраска. Вместо това, той започна да губи цвят, да се разпада на ситен прах, сякаш вековете мигновено го атакуваха. Ловецът изкрещя от ужас, отстъпвайки, докато разлагащата се магия се разпространяваше по ръката му, превръщайки я в безжизнена, сива пепел.

— Тя не толерира други окови, — прошепна Алиф в ума на Лаян, и за първи път, в гласа му имаше удовлетворение.

Зрелището сломяваше останалите ловци. Те се оттеглиха в тъмнината, носейки ранения си водач, оставяйки само тишина и леката миризма на разпадащ се кристал.

Надим, дишащ тежко, погледна Лаян с ново уважение. — Момчето има дар.

Захира не каза нищо, но нейният поглед върху лампата беше променен. Видяхме, че тя не е просто артефакт. Тя има защитни механизми. Тя има воля.

— Какво са искали? — попита Юсеф, тръпнейки.

— Слаба, — отговори Захира мрачно. — Чуха мощта на джина, когато момчето я използва, за да ни скрие. И дойдоха на зова. — Тя се обърна към Лаян. — Колкото по-често я използваш, толкова по-силен зов изпращаш. Касим не е единственият, който може да те последва.

Лаян кимна, усещайки тежестта на отговорността. Той не можеше да спре да използва дара си, защото това беше единственият начин да се защити. Но всеки път, когато го правеше, той привличаше нови опасности.

През остатъка от нощта, Захира не спя. Стоеше на стража, като гледаше как Лаян почива, с лампата притисната към гърдите му. В нейните очи се четеше вътрешна борба между практическия й дълг към народа си и новоразбуденото съмнение. Може би, просто може би, момчето беше прав. Може би трябваше да се говори с джина, а не да му се заповядва.

Когато зората зазвездила, те пак тръгнаха на път. Но въздухът между тях вече не беше напрегнат от недоверие, а от несигурно уважение. И зад тях, освен сянката на Касим, сега се носеше и заплахата от ловците на джинове, готови да нахлуят отново при първия силен зов на мощта на Алиф.

Глава 8: Пещерите на огнените лисици

След срещата с ловците, пътят стана по-предпазлив. Захира повече не настояваше за бързина, а се съсредоточи върху скриването на следите им. Водеха ги през сухи речни корита и по сипеи от чакъл, където вятърът бързо заличаваше отпечатъците им. Шепотът на Алиф сега беше по-приглушен, насочващ ги не към вода или сенки, а към специфични скални формации, които изглеждаха като случайни пукнатини, но водеха към по-дълбоки тайни.

Един такъв водещ шепот ги доведе до отвесна скала, на вид непроходима. Но когато Лаян докосна определена груба повърхност с ръка, част от скалата — цяла масивна каменна плоча — се отмегчи с леко провращане, разкривайки тъмен отвор.

— Тук, — каза Лаян, като усещаше спокойствието, което Алиф излъчваше от това място. — Това е безопасно.

Вътре, пещерата се простирала в мрак, но въздухът бил изненадващо сух и чист. След няколко завоя, тунелът се разширил в обширна подземна зала, чиито стени блестели от хиляди вградени кристали, улавящи сиянието на лампата и отразявайки го в топла, златиста светлина. Но най-невероятното бяха обитателите.

По дребните издаденини и в нишите по стените, където кристалите бяха най-гъсти, се намираха малки създания, приличащи на лисици, но с козина в оттенъци на пламък — от ярко оранжево до дълбоко червено. Очите им блестяха като разтопен злато-жълт топаз. Те не избягали, а ги наблюдавали с любопитство, без страх.

— Огнени лисици, — прошепна Захира, като спусна меча. — Смяташе се, че са изчезнали преди векове. Легендите казват, че са пазители на древна мъдрост и че водят до скрити извори.

Една от лисиците, по-голяма, с козина, която преливаше към багрено, скочи от нишата си и се приближи. Обиколи Лаян, помирisa лампата, след което издаде меко, подобно на брътвене викане. От всички страни на залата, други лисици отвърнаха, и техните гласове се превърнаха в странна, мелодична хармония.

— Те знаят, — каза Лаян, усещайки как Алиф обменя тихо, приятелско поздравителство със създанията. — Те знаят какво сме и защо сме тук.

Лисицата-водач тръгна към далечна стена на залата и се обърна, като ги покани с движение на глава да я последват. Водила ги през лабиринт от тунели, чиито кристални стени сияели все по-ярко, сякаш се зареждаха от тяхното присъствие. Накрая, стигнали до малко езеро с вода, която блестеше със собствена, бледосиня светлина. Над него, от тавана, висели сталактити, като изглеждаха като замразени водопади.

— Вода, която лекува, — прошепна Юсеф с благоговение, както видя как раната на Надим от срещата с ловците започна да заздравява пред очите им, след като той пи от нея.

Но лисицата не спря тук. Водила ги към най-отдалечената част на пещерата, където стените бяха покрити не с кристали, а с древни стенописи, много по-стари от тези в Храма на Първия Шепот. Те разказваха историята не на джиновете, а на хората — на първите Условители. Показваха как те не са поробвали джиновете, а са сключвали споразумения с тях, разменяйки услуги: защита за знания, приятелство за магия.

Захира стоя в мълчаливо изумление, втренчена в изображенията. Видя как един Условител и джин заедно издигат стени на град, не със сила, а с координирана воля. Видя как друг лекува болни, като насочва енергията на джина през собствения си дар.

— Винаги сме мислели, че силата на джиновете се контролира, — прошепна тя, като погледна лампата в ръцете на Лаян. — Никога не сме си представяли, че може да се споделя.

— Контролът е клетка, — каза Лаян тихо. — И за двамата.

В този момент, лисицата-водач се допря с носа до ръката на Лаян, а след това до стенописа на Условителя. После, тя се обърна и насочи поглед към тъмния край на пещерата. И шепотът на Алиф в ума на Лаyan стана ясен и настоятелен.

— Тя иска да ни покаже нещо.

Лисицата ги поведе през последен тъмен проход, който завършвал в малка, кръгла зала. В центъра, на каменен постамент, лежел единствен предмет — пергамент, стар и крехък, но запазен от сухия въздух на пещерата. Лаян го взе внимателно. На него не беше написано с чернило, а изчертано със слюда и златен прах, изобразяващо карта. Но не карта на места, а карта на звездите и на енергийни линии, които течеха под пустинята.

— Това… това е карта на живите пътища на Земята, — прошепна Алиф, и в гласа му имаше удивление. — Пътят към Изгубения Оазис не е фиксирано място. Той се движи, следвайки тези линии. Само тук, в тази карта, можеш да го проследиш.

Беше ключът. Ключът, който щеше да ги отведе до целта, без да се доверяват само на шепота.

Когато се приготвяха да напуснат, Захира се обърна към Лаян. Очите й бяха сериозни, но вече не студени.

— Сбъркала съм, — призна тя. — В Сидра, легендите разказват само за силата на джиновете, никога за тяхната същност. Мислех, че правя това, което е нужно за моя народ. Но ако направя от Алиф роб, каква чест има в това спасение?

Лаян кимна, усещайки огромна облекчена тежест. — Заедно, може да намерим друг начин.

Напускайки пещерите на огнените лисици, те носеха не само картата, но и нова надежда. Надежда, че може да има решение, което не жертва свободата на едно същество за спасението на много. Но докато слизаха по сипея обратно в огнената пустиня, Лаyan усети познато сърбежно напрежение във въздуха. Далеч, на хоризонта, черна точка кръжеше в небето. Соколът на Касим.

Преследването не беше приключило. То едващо започваше. Но сега те имаха карта, имаха съюзници в пещерите, и най-важното — имаха зараждащо се доверие помежду си.

Глава 9: Първото желание

Картата от пещерите беше не просто пергамент. Тя беше живот. Златните линии върху нея пулсираха леко, синхронизирани с биенето на сърцето на Земята, което Лаyan усещаше като далечен пулс под пясъка. Те насочиха групата на югоизток, към зона на пустинята, известна само в легендите като «Пясъчният океан». Там, според картата, през определени нощи, живите енергийни линии се пресичали, създавайки временен проход към Изгубения Оазис.

Пътуването през Пясъчния океан беше най-трудното досега. Дюните бяха като застинали вълни, високи и измамни. Нямаше скали за подслон, нито признаци на живот. Само безкрайно море от златен пясък, огряно от безпощадно слънце. Захира стана все по-мълчалива, напрежението в нея нарастваше с всеки изминал ден без да виждат край. Надим и Юсеф, въпреки предаността си, показаха признаци на съмнение.