Бесплатный фрагмент - Под водата на Цинлун

Под водата на Цинлун

Пролог: Когато дълбините се пробуждат

В най-дълбоките, най-скритите кътчета на света, където слънчевата светлина не достига, а тишината е толкова древна, колкото времето, съществуват сили, които управляват самата тъкан на битието. Тези сили се проявяват в шепота на вятъра, в ритъма на приливите и отливите, в пулса на земята под краката ни. И понякога, в най-неочаквани моменти, те се обаждат на онези, които са предопределени да ги чуят.

Планината Цинлун, със своите върхове, пронизващи облаците, и дълбоки, зелени долини, винаги е била обвита в мистика. Нейните води — бистри потоци, кристални езера и бушуващи водопади — не са просто вода. Те са съдове на древна енергия, пазят спомени от епохи, за които дори най-старите книги не говорят. И в сърцето на тази планина, в най-дълбокото езеро, известно като Езерото на Сълзите, почива нещо още по-могъщо.

Дракон. Не просто създание от плът и кръв, а същество, чиято душа е вплетена в самата вода, чиято сила е в хармонията на природата. Дракон, който е положил клетва да пази. Клетва, подкрепена от древен Печат — енергийна бариера, която спира надигането на хаоса и мрака.

Но дори най-силните печати могат да отслабнат. Дори най-древните пазители могат да бъдат изпитани. Когато сенките започнат да се удължават, когато води започнат да потъмняват, когато самата земя започне да трепери от невидима заплаха, зовът се издига. Зов, който преминава през планини и долини, през сърца и души.

Този зов достига и до едно малко, забравено село, до едно младо момче, чийто живот е изцяло свързан с водата, без дори да го осъзнава. Той е дете на водата, но все още не знае какво означава това. Не знае, че съдбата му е свързана с водите на Цинлун, с клетвата на дракона и с отчаяната нужда от нов пазител.

Защото времето на Печата изтича. И мракът, чакащ в бездната, е готов да погълне всичко.

Част I: Зовът от дълбините

Глава 1: Шепот от дълбините

Вятърът, студен и влажен, се плискаше в лицето на младия Лиу Фенг, докато той се изкачваше по стръмния, обрасъл с мъх склон. Всяко вдишване носеше със себе си острата миризма на влажна пръст и далечен дъжд. Небето над планината Цинлун беше натежало от сиви облаци, обещаващи скоро да се разкъсат. Лиу Фенг, облечен в грубо изтъкана туника, стискаше здраво дървената тояга, която служеше и за подкрепа, и за защита.

Той беше сирак, намерен преди години на брега на селото, където сега живееше. Никой не знаеше откъде е дошъл, но притежаваше странна връзка с водата. Дори като бебе, когато го намериха, той спеше спокойно в прибоя, сякаш морето го беше люляло. Сега, на петнадесет години, тази връзка беше станала още по-силна. Когато реката прииждаше, Лиу Фенг усещаше трепет в костите си. Когато езерото беше спокойно, той чуваше шепот, който никой друг не можеше да разбере.

Днес обаче шепотът беше по-настоятелен, по-тревожен. Идваше от най-високото езеро на планината — Езерото на Сълзите. Легендите гласяха, че дълбоко в неговите води обитава дух — древен и могъщ, понякога благосклонен, понякога гневен. Селяните го почитаха, но се страхуваха да се приближават.

Лиу Фенг не се страхуваше. Водеше го необяснима сила, привличане, което не можеше да игнорира. Шепотът в главата му не беше заплашителен, а по-скоро молба. Молба за помощ.

Най-накрая, след часове на изкачване, той стигна до ръба на езерото. Водите бяха кристално чисти, с цвят на дълбоко сапфирено синьо, отразяващи сивкавото небе. Около него бяха струпани остри скали, покрити с мъх и редки, упорити иглолистни дървета. Тишината беше почти осезаема, прекъсвана само от свистенето на вятъра.

Лиу Фенг седна на един камък, затворил очи. Концентрира се, опитвайки се да чуе ясно. Шепотът се превърна в глас, дълбок и резониращ, сякаш идващ от самата земя.

«Дете на водата,» прозвуча гласът в ума му. «Сърцето тъгува. Печатът отслабва.»

Лиу Фенг отвори очи, объркан. «Печат? Кой си ти?»

«Аз съм пазителят на водите. Древният дракон, вплел душата си в тези земи. Но силите на мрака се надигат. Енергията, която поддържа баланса, изтича. Ти си единственият, който може да чуе зова ми.»

Страхът, който винаги беше присъствал като далечен фон, сега се засили. «Силите на мрака? Какво искаш от мен?»

«Трябва да стигнеш до сърцето на езерото. Там, където светлината на луната докосва дъното, е ключът. Древна сила, която може да подсили печата. Но пътят е опасен. И само този, който носи частица от водата в себе си, може да го извърви.»

Лиу Фенг погледна ръцете си. Кожата му беше малко по-бледа от обикновено, а пръстите му сякаш пулсираха с лека вибрация. Знаеше, че гласът не го лъже.

«Как да стигна до дъното?» попита той. «Аз не мога да дишам под вода.»

«Твоята връзка с водата е по-дълбока, отколкото предполагаш. Когато времето дойде, тя ще ти покаже пътя. Но трябва да бъдеш смел. И да се довериш на инстинктите си.»

Последните думи на дракона прозвучаха като ехо, преди гласът да заглъхне напълно. Лиу Фенг остана сам, загледан в бездънните води. Той беше обикновен сирак, който се грижеше за рибарското си семейство. Сега му беше поверена задача, която надхвърляше всяко разбиране.

Внезапно, небето се разкъса. Първите капки дъжд започнаха да падат, студени и тежки. Лиу Фенг се изправи, усещайки, че нещо се променя. Водата в езерото започна да се движи с нова, необяснима енергия. Тя се извиваше и пулсираше, сякаш жив организъм.

Той пое дълбоко дъх, усещайки как силата на водата се влива в него. Не беше страх, който го водеше сега, а решителност. Той беше дете на водата, както каза драконът. И трябваше да отговори на зова.

С тези мисли, Лиу Фенг пристъпи към ръба на езерото. Водата го примами, пригласяйки му. Той затвори очи, вслушвайки се в забързаното биене на сърцето си, и със скок се хвърли в ледените дълбини.

В момента, в който тялото му се потопи, светът около него се промени. Вместо задушаване, Лиу Фенг усети как водата го прегръща, как диша през нея. Той видя светлина, пулсираща от дълбините, сякаш самото езеро беше живо същество. Пътят беше започнал. Пътят към сърцето на Водния дракон.

Глава 2: Първите стъпки в синьото

Ледената прегръдка на езерото не донесе очаквания шок или задушаване. Вместо това, Лиу Фенг усети как водата се влива в него, изпълвайки дробовете му с хладен, животворен дъх. Беше по-освежаващо от най-чистия планински въздух. Всеки мускул в тялото му се отпусна, а тежестта на света сякаш се стопи. Той се носеше, безтегловен, в синия воден свят.

Отвори очи. Светът отгоре беше само смътна, трептяща повърхност, отразяваща сивината на облачното небе. Но под нея, в дълбините, се разкриваше зрелище, което надхвърляше всяко въображение. Водата беше пронизана от меко, ефирно сияние, което идваше от самото дъно, озарявайки стръмните скални стени, които се спускаха в бездната. Редки водни растения, с листа, подобни на изумрудени панделки, се поклащаха лениво в почти неподвижната вода, а между тях проблясваха стада от сребристи риби, които не изглеждаха да се плашат от присъствието му.

Лиу Фенг се опита да помръдне. В началото движенията му бяха тромави, но бързо усети, че водата му помага. Тя го обгръщаше, плъзгаше го, сякаш го носеше. Той протегна ръка и струя от водни мехурчета се издигна нагоре, сякаш откликвайки на докосването му. Връзката му с водата не беше просто способност да диша; тя беше симбиоза.

«Пътят е към сърцето на езерото,» отекна в ума му гласът на дракона, по-ясен тук, под водата. «Където светлината на луната докосва дъното…»

Лиу Фенг погледна надолу. Сиянието, което беше видял отгоре, тук беше по-силно, пулсиращо с мека, сребриста светлина. Тя не беше ярка, а по-скоро вътрешна, сякаш самото езеро излъчваше живот. Той започна да се спуска, воден от тази светлина и от необяснимото привличане.

Колкото по-дълбоко отиваше, толкова по-студена ставаше водата, но Лиу Фенг не усещаше хлад. Напротив, студът сякаш изостряше сетивата му, правейки го по-буден, по-свързан. Мина покрай древни скални образувания, които приличаха на изваяни от времето храмове, покрити с дебел слой мъх и странни, светещи водорасли. Някои от тях изглеждаха като лица, замръзнали във вечна тишина, наблюдаващи го с изсечени очи.

Внезапно, от една пещера в скалата, се появи същество. Беше голяма, змиевидна риба, с люспи в цвят на дълбок индиго и очи, които светеха като червени въглени. Тя се стрелна към него с отворена уста, разкривайки остри като игли зъби. Лиу Фенг инстинктивно вдигна ръце.

В същия миг, около него се образува водовъртеж. Водата се завъртя с невероятна скорост, обгръщайки нападателя и го отхвърляйки с мощна сила обратно в пещерата. Рибата се скри с уплашен плисък, а Лиу Фенг остана да гледа изумено ръцете си. Той го беше направил. Без да знае как, без никакво усилие, той беше използвал водата, за да се защити.

«Твоята сила извира от теб, дете на водата,» прозвуча гласът на дракона. «Довери ѝ се. Тя е част от теб, както си и ти част от нея.»

Сърцето на Лиу Фенг заби по-бързо, изпълнено с новооткрито удивление и решителност. Той не беше просто сирак. Той беше нещо повече. С тази мисъл, той продължи да се спуска, по-уверен, по-силен. Светлината от дъното ставаше все по-ярка, а в далечината започна да се очертава някаква структура — тъмна сянка на фона на светещата бездна. Първите стъпки в синьото бяха направени. А тайната, която го очакваше, беше на прага да бъде разкрита.

Глава 3: Планината Цинлун се променя

Когато Лиу Фенг изплува от Езерото на Сълзите, светът горе изглеждаше същият, но усещането беше различно. Въздухът, макар и все още хладен, му се стори по-тежък, по-плътен, сякаш натежал от невидима тревога. Дъждът беше спрял, но небето оставаше мрачно, а облаците висяха ниско, като тежък покров.

С всяка изминала стъпка надолу по планинската пътека, Лиу Фенг усещаше как промяната се вкоренява все по-дълбоко в пейзажа. Дърветата, които по-рано бяха жизнени и зелени, сега изглеждаха по-бледи, листата им леко увиснали. Някои от малките поточета, които обикновено ромоляха весело по склоновете, бяха пресъхнали до тънки струйки, а камъните им бяха покрити с прах. Дори обичайните звуци на планинския живот — песента на птиците, жуженето на насекомите — бяха смълчани, заменени от една зловеща тишина.

Връзката му с водата, която сега беше по-силна от всякога, му позволяваше да усети дисбаланса. Шепотът, който доскоро беше негов водач, сега се превръщаше в смущаващ шум — дисонантни нотки, които пронизваха покоя на природата. Беше като фалшива нота в красива мелодия, която разкъсва хармонията. Драконът беше прав. Печатът отслабваше, и «силите на мрака» започваха да оставят своя отпечатък.

Когато достигна селото на брега на реката, Лиу Фенг веднага забеляза промяната и в хората. Лицата им бяха по-намръщени, движенията им — по-резки. Децата не играеха толкова безгрижно, а възрастните шушукаха в малки групички, погледите им — тревожни и подозрителни.

«Жътвата е слаба тази година,» чу той един рибар да се оплаква. «Рибата е по-малко, а водите на реката са мътни. Драконът се е разгневил!»

«Не Драконът,» отвърна друга жена, «а духовете на планината. Някой е нарушил покоя им.»

Суеверията и страхът се разпространяваха като зараза. Хората бяха изтощени от несигурността. Някои обвиняваха съседите си, други — невидими зли духове. Но всички бяха обединени от едно — усещането, че нещо не е наред, че нещо древно и зло се надига.

Лиу Фенг усети тежест в сърцето си. Той знаеше истината, но как можеше да обясни на селяните за Водния дракон, за печата, за силите на мрака? Те щяха да го помислят за луд.

Докато вървеше към своята скромна колиба, мина покрай къщата на Стария Учител Джан. Джан беше най-старият жител на селото, бивш монах от планински храм, който отдавна беше изоставен. Той не беше рибар или фермер, а по-скоро мъдрец, който говореше в гатанки и прекарваше дните си в четене на древни свитъци и наблюдение на звездите. Селяните го уважаваха, но и малко се страхуваха от неговата ексцентричност.

Лиу Фенг се поколеба. Може би Старият Учител Джан знаеше нещо. Той беше единственият в селото, който говореше за «енергии» и «баланс», думи, които сега имаха ново значение за Лиу Фенг.

На вратата на колибата на Джан нямаше звънец, само плетена от треви завеса. Лиу Фенг събра смелост и почука. Отвътре се чу дрезгав глас: «Влез, дете на водата. Очаквах те.»

Сърцето на Лиу Фенг подскочи. Как можеше Старият Учител да знае? Той бутна завесата и влезе в сумрачното помещение, изпълнено с миризма на билки и стар пергамент. Старият Учител Джан, с дълга бяла брада и проницателни очи, седеше пред малка масичка, върху която бяха разпръснати свитъци. Той не изглеждаше изненадан.

«Значи си чул зова,» каза Джан, без да вдига поглед от свитъците. «И си отговорил.»

Лиу Фенг остана безмълвен. «Как… как знаеш?»

Старият Учител най-сетне вдигна очи и го погледна. В погледа му нямаше укор, само дълбоко разбиране. «Сенките се сгъстяват, дете. Не само в планината, но и в душите на хората. Дисбалансът е осезаем. И само този, който носи в себе си частица от Водния дракон, може да усети истинската му причина.» Той посочи мястото до себе си. «Седни. Имаме много да си говорим.»

Лиу Фенг седна, изпълнен със смесица от облекчение и страхопочитание. Намерил беше свой съюзник. И сега, може би, щеше да разбере повече за Печата, за Дракона и за пътя, който съдбата му беше отредила. Планината Цинлун се променяше, и Лиу Фенг, заедно с нея, беше на прага на собствената си трансформация.

Глава 4: Мъдростта на древните води

Старият Учител Джан наля чай в две малки, износени чаши. Ароматът на горски билки изпълни въздуха, докато той подаде едната на Лиу Фенг. «Пий. Умът ти е като бушуващ поток, а сърцето — като развълнувано езеро. Нужно е спокойствие, преди да можеш да чуеш истината.»

Лиу Фенг отпи. Чаят беше горчив, но след него оставаше приятна топлина, която сякаш успокояваше вътрешното му вълнение. «Учителю Джан,» започна той, «как знаеш за… за дракона? За печата?»

Старият Учител се усмихна, а бръчките около очите му се задълбочиха. «Не всички тайни са скрити в дълбините на езерото, дете. Някои са вписани в звездите, други — в древни свитъци, а трети — в шепота на планината. Аз съм прекарал живота си в слушане и четене.» Той посочи към разпръснатите свитъци. «Тези текстове говорят за време, преди хората да помнят. За епоха, когато духовете на природата — Драконите на елементите — са били живи и осезаеми. Водният дракон на Цинлун е един от тях. Негов е Печатът.»

«Какво е този Печат?» попита Лиу Фенг, изпълнен с любопитство.

«Печатът не е просто бариера, а равновесие,» обясни Джан. «Той е хармонията между Ин и Ян, между светлината и мрака, между Живота и Смъртта, които поддържат света. Водният дракон, със своята сила да тече и да се адаптира, да дава и да отнема живот, е основен стълб на това равновесие. Неговият Печат е като котва, която държи хаоса отвъд границите на нашия свят.»

«А силите на мрака?» Лиу Фенг си спомни думите на дракона.

«Те са всичко, което се стреми към дисбаланс, към унищожение, към поглъщане на жизнената енергия,» отвърна Джан, тонът му стана по-сериозен. «Те са изначално зло, което винаги дебне. С отслабването на Печата, тяхното влияние расте. Забеляза ли как природата страда? Как хората губят надежда? Това е тяхното дело. Те изпиват жизнената Ци на земята и на живите същества.»

Лиу Фенг си спомни пресъхналите потоци и тревожните лица на селяните. Всичко започваше да придобива смисъл. «И аз… аз трябва да подсиля Печата. Но как? Аз съм просто сирак.»

«Ти си дете на водата,» поправи го Джан. «Твоята връзка с Водния дракон не е случайна. Тя е съдба, която чакаше да бъде пробудена. Може би си потомък на древни пазители, или пък самият дракон е вплел част от своята същност в теб. Не е важно как. Важното е, че си избран.»

Старият Учител се изправи и отиде до един голям, износен меден съд, пълен с вода. «Не можеш да подсилиш Печата, ако не разбираш дълбоко силата, която го крепи. А това е силата на водата. Трябва да се научиш да я усещаш, да я управляваш, да станеш едно с нея.»

Той протегна ръка над съда. Водата в него започна леко да се вълнува, без да я докосва. «Водата не е само течност. Тя е енергия, тя е живот, тя е памет. Тя е мека, но може да извае скали. Тя е спокойна, но може да отприщи потоп. Тя е всичко.»

«Опитай,» каза Джан, кимвайки към съда. «Затвори очи. Почувствай водата. Не просто като нещо, което виждаш, а като нещо, което е в теб, около теб, навсякъде.»